Търсене

Между два свята

NZ – България

Tag

самота

Другата ми постоянна спътница. Понякога се питам дали, всъщност не съм един тъжен човек…

като Бога

Аз съм само на двадесет и две.
И съм сама като Бога.
Създавам си света.
Не за шест дни.
За един само мога.

Смесвам не вода и пръст.
Смесвам символи и мисли.
Раждам син.
И го дарявам с кръст.
Адам и Ева си измислям.

Но те са мои – други няма.
Живея с тях, после си ги спомням.
Всичко – кръста, греховете,
Раните от раждането помня
и как са оживели в мен.

Нося цялата история след тях.
И тя е моя.
Мой си е светът.
Еднодневен и многовековен.
Всъщност е на двадесет и две.

Като мен.
И като Бога.

4 Февруари, 1988

================================

Преди 27 години на този ден,
самотната ми горчилка изписа тези думи.
Два дни по-късно срещнах човекът, който още е до мен.
Пак живея с моите си хора, но не съм сама.

И благодаря на Бога.

Advertisements

В самотата ми се плиска океана

1-20131229_150557

от океана по-безкрайна, самотата ми
зелена и студена е – като стъкло.
във нея тихо вие вятър
и в тънка, жълта струя
хрусне пясък
по час,
по ден,
зърно подир зърно.
а океанът идва,
близва ходилата ми,
мърка като коте и се гали,
в солена ласка пръсва ме приятелски,
небрежно трие в пясъка следата ми
и връща я на бялата си пяна.

в самотата ми се плиска океана…

На път към дома

Starets-3-640Виждам го обикновено в сряда, когато се прибирам по-рано от работа. Върви по тротоара в посока обратна на моята. Прегънат е като бастуна, с който се придържа прав. Дребни стъпки бавно и  упорито го придвижват напред. Кръгозорът му – няколко плочки и може би малка част от улицата. Винаги е облечен с кафяв костюм и шлифер. Понякога крайчеца на вратовръзката му леко се подава под закопчаната жилетка. Continue reading „На път към дома“

Уста не ми остана

Уста не ми остана
здраво да я стискам,
когато думите напират –
поток от честни думи,
а трябва да ги спра.
Трябва да ги спра.

Уста не ми остана
широко да разтягам
в усмивчици за всичко
безмислено, дребнаво,
в пресилени похвали
и поводи без смях.

Уста не ми остана
да свивам и преглъщам
все тази чужда завист,
все тази самотия
в очите дето пари
и в гърлото горчи.

Уста не ми остана.
Превръща се в чертица.

И само сутрин, рано
все още си я спомням
спокойна във лицето
на спящия ми син
и в целувката, с която
започва пак деня ми.

Когато се върнеш

IMG_0602

Как ще те погледна – такава съм
натежала от слънцето сянка.
Как ще те прегърна – поела съм
вятър от цялата седмица.

Как ще се усмихна – видяла съм
толкова истини бликнали.
Как ще те питам – съзнала съм
бели въпроси и стихове.

Как ще те чувствам – мечтала съм
 с мисли лилави, с прозрение.
Как ще ти кажа – мълчала съм
с източна свян и със бдение.

Как ще те целуна – събрала съм
ягодов дъх и морност.
Как ще те помилвам – цяла съм
житно-узряла и плодова.

Как ще ме познаеш – такава
въздушна и мъдра, и бликнала
лилава, узряла и морна
за теб – когато се върнеш.

Есенно ’91

DSC_5047-1

Вятърът изтръгва от очите ми
Сълзливи обещания за сила.
Тихо е и есенно.
Листа.

Във парка пейките тъжат
От летните си мисли опустели.
Провинциално е и делнично.
Четвъртък.

И само гайдата пронизва
Писъка на спомените в мен.
В бяло съм.Сама съм.

А не искам.

https://soundcloud.com/christosmusic/a-park-bench-instrumental-mix

==============================================================

Благодаря ти Боже, за безкрайната радост да бъда част от моето даровито семейство!

Снимката е направена мъжа ми, музиката е копмозирана от сина ми.

Отдавна не съм сама.

Между два свята

1-img_01461

Над два различни свята хвърлям сянка разделена:
Покълнах във единият, но в него не живея.
Във другият живея, но не му принадлежа.

Спомени от първият, от сънища подгонени,
причакват ме, нападат – иззад мирис, песен, залез
и пълнят ме с носталгия така, че ме боли.

В другия подреждам вейчици и клони,
протягам плахо корени и почвата опипвам
дълго, колебливо преди да се разлистя.

(Откършените клони все още в мен сълзят
и колко много рани по ствола грапавеят,
зараснали набързо, нелекувани, сами.)

Опитвам се да свържа световете си в един.
За втория си свят на първия да кажа-
по-дълго да остане корена ми впит.

Но твърде са далече, твърде са различни.
Сезоните са други, и птиците, и песните,
и слънцето и вятъра, и въздуха дори…

Над два различни свята разперила съм клони.
И смело се разлиствам във новата гора
от хора като мен – дърветата без корени.

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑

Тодор Толев

блогче за общуване, споделяне и общи неща

After the Pause

a journal of poetry, flash fiction, and art

KathySteinemann.com

Resources for Writers and Poets

През прозореца

Книгите са моят прозорец към света ...

Auckland Daily Photo

Auckland and New Zealand photography by Lachezar