Търсене

Между два свята

NZ – България

Етикет

минало

Това през което съм минала за да стигна до тук.

като Бога

Аз съм само на двадесет и две.
И съм сама като Бога.
Създавам си света.
Не за шест дни.
За един само мога.

Смесвам не вода и пръст.
Смесвам символи и мисли.
Раждам син.
И го дарявам с кръст.
Адам и Ева си измислям.

Но те са мои – други няма.
Живея с тях, после си ги спомням.
Всичко – кръста, греховете,
Раните от раждането помня
и как са оживели в мен.

Нося цялата история след тях.
И тя е моя.
Мой си е светът.
Еднодневен и многовековен.
Всъщност е на двадесет и две.

Като мен.
И като Бога.

4 Февруари, 1988

================================

Преди 27 години на този ден,
самотната ми горчилка изписа тези думи.
Два дни по-късно срещнах човекът, който още е до мен.
Пак живея с моите си хора, но не съм сама.

И благодаря на Бога.

Advertisements

И пак…

И пак е вечер сънена
с размътени неони…
Дърветата осъдено
за нощ протягат клони.
И пак се взирам в улици
с лица обезлюдени
блокирани от шумове,
от нерви набраздени….
И пак по спирки чакам
трамваи, автобуси
и зимен дъх изплашено
в ръцете ми се блъска…
И пак към къщи бързам
с умора неприкрита…
Неканени, несвързани
във мене мисли скитат.
И пак в леглото топло
с надежда непрокудена
ще водя битки нощни
с кошмари ще осъмна,
за да дочакам новата
размита вечер сънена,
със улици неонови…
И мисли в мен.
Несбъднати.

София, 1987

Празникът свърши

IMG_1104-001

Във стария куфар, след празника
хвърлих (без да съм сгънала)
бельото, дрехите носени
и всичко покриващо тялото.
На лампата тъжно висяха
парцали от спомен и сънища.
Запълних със тях празнината
на горният ъгъл – отляво.
Изхвърлих без жал през прозореца
огризки от стари приятелства.
Новите дълго ще зреят –
(боли ме когато почиствам)
Погледнах сапуна си – люспица
след дълго отмивани погледи.
Червилото също на свършване,
оцветило фалшви усмивки.
Дали съм забравила друго
освен мисълта си за вчера?
Взех ли си новите истини,
мислите, новите мъдрости?
Затворих стария куфар
и стиснах ключа си във джоба.
Тръгвам. Всъщност се връщам.
Това е. Празникът свърши.

1989/2014

Щъркелите тръгват

Тази сутрин щъркелите тръгват.
Кръжат над нас, спокойно се подреждат.
Предават си последните напътсвия
със тракане на клюнове червени.

В спирала тънка, към небето –
издигат се и се превръщат в точици.
С попътен вятър във крилете
изчезват някъде зад хоризонта…

…a на брега безжизнена медуза
ни съобщи, че лятото е свършило.

IMG_0634

Ела

IMG_0104-001

Тя не е дърво обикновено.
Ела е.

Всяка сутрин обитава
моя стар прозорец.

Винаги е изгревна, светла и истинска.
Толкова е истинска! Почти нереална.

Не виждам началото,
и краят й не виждам,
защото прозорецът ми пречи.
(Прозорец с капаци, решетки –
остатък от страхливото ни минало)

 Прозорецът е рамка. И във него
елата е врисувана внезапно.

     Не искам да я видя цялата.
(върхът й може би е счупен…)

   А ида ли при нея,  ще загубя
гледната си точка – твойто рамо.

Две старици в черно

Цял живот – море, очакване и вятър.
(В скриновете – сол, забравила годините си.)
Мрежите рибарски са върху лицата им.
От взиране в очите им светлее хоризонт.

Мълчат, не разговарят и може би не мислят.
Във възлестите пръсти живеят всички спомени.
Изплели са последните дантели под смокините
И чакат да залезе денят или живота им.

А пъстрата тълпа от хиляди летовници
е вечният декор за две старици в черно.

1989

Моите стари стихотворения

Моите стари стихотворения
са като някога-любими вещи,
забравени някъде, отдавна.

Не в мазето – там има мухъл и е тъмно,
по-скоро на тавана, където е светло и проветриво,
където гълъбите гукат,
където вятърът тихичко свисти през билките окачени от баба,
и където дъждовните капки се промъкват
през някоя керемида със смях.

Те са като прашни бутилки, в които спят послания
или отлежалото вино на татко,
като свещник, който се нуждае от полиране и нови свещи,
като старите ми кънки с които се пързалях
по тихите августови улички на родния ми град
и знаех че детството ми е вълшебно.

Те не са захвърлени – грижливо са прибрани,
заедно с хвърчащите листчета в които са се родили,
после във червения тефтер, в които ги преписвах нощем
и им вярвах безрезервно
и накрая в малка книжка с името на едно от тях.

Но някак си не бяха в мене, постоянно.
Над двадесет години вече – мълчат и си стареят тихо,
и прах полепва по листата им, и буквите им избеляват
между други книги скрити.
Между други мисли скрити.

И ето ги сега – примигват леко заслепени от светлината
на ново-откритото ми желание да ги видя пак.

Забърсвам ги с меката кърпа на останалите в мен думи,
прошарени с нови мисли.
Някои се събуждат веднага и засвирват на тънката ми струна,
точно както си ги спомням.
В други, кърпата ми се закача тук-там –
я в някоя чепата дума, я в някоя ненатъкмена рима.
В тези случаи полирам малко по-дълго.
Едно по едно.
И ги чакам да светнат.

И колко им се радвам да ги видя пак.
Моите стари откровени приятли, готови да ми простят
и да ми напомнят за мене си.

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑

Тодор Толев

блогче за общуване, споделяне и общи неща

After the Pause

a journal of poetry, flash fiction, and art

Short Story Magic Tricks

Breaking down why great fiction is great.

Craig's Ivory Soapbox

Because I can't afford the tower

KathySteinemann.com

Resources for Writers, Short Fiction, and More

През прозореца

Книгите са моят прозорец към света ...

Auckland Daily Photo

Auckland and New Zealand photography by Lachezar