Търсене

Между два свята

NZ – България

Етикет

изводи

Всеки ги прави сам. Моите изводи са валидни само за мен, не искам да звучат поучително за никого…

„Не си създавай идоли“

1-20140426_133332

“ Забележително е, че тъкмо за човека, когото обичаме, можем най-малко да кажем какъв е той. Ние просто го обичаме. В това се състои любовта, чудото на любовта, в това, че ни въвежда в колебливото състояние на един истински живот, в готовността да следваме един човек във всичките му възможни превъплъщения. Continue reading „„Не си създавай идоли““

Advertisements

И пак…

И пак е вечер сънена
с размътени неони…
Дърветата осъдено
за нощ протягат клони.
И пак се взирам в улици
с лица обезлюдени
блокирани от шумове,
от нерви набраздени….
И пак по спирки чакам
трамваи, автобуси
и зимен дъх изплашено
в ръцете ми се блъска…
И пак към къщи бързам
с умора неприкрита…
Неканени, несвързани
във мене мисли скитат.
И пак в леглото топло
с надежда непрокудена
ще водя битки нощни
с кошмари ще осъмна,
за да дочакам новата
размита вечер сънена,
със улици неонови…
И мисли в мен.
Несбъднати.

София, 1987

Празникът свърши

IMG_1104-001

Във стария куфар, след празника
хвърлих (без да съм сгънала)
бельото, дрехите носени
и всичко покриващо тялото.
На лампата тъжно висяха
парцали от спомен и сънища.
Запълних със тях празнината
на горният ъгъл – отляво.
Изхвърлих без жал през прозореца
огризки от стари приятелства.
Новите дълго ще зреят –
(боли ме когато почиствам)
Погледнах сапуна си – люспица
след дълго отмивани погледи.
Червилото също на свършване,
оцветило фалшви усмивки.
Дали съм забравила друго
освен мисълта си за вчера?
Взех ли си новите истини,
мислите, новите мъдрости?
Затворих стария куфар
и стиснах ключа си във джоба.
Тръгвам. Всъщност се връщам.
Това е. Празникът свърши.

1989/2014

Не бързай да обичаш

1-20170107_182842

Не бързай да обичаш, сине!
Ей така, не бързай…
Събирай песни, смях,
събирай себе си,
расти!
Учи се на приятелство, на вярност.
Бъди достоен.
Себе си бъди!

Познай се, разгадай се,
преоткривай се!
Всяка гънка от душата,
всяка мисъл.
Откъде си тръгнал,
кой си,
от какво направен си –
от дърво, стомана, камък?
…и пази се!

Да обичаш – то е да дадеш
от всичкото, което имаш.
Тебе си.
Имаш ли достатъчно,
ще стигне ли,
за двамата – за дълго да ви грее?
Даваш.
Но също и ще вземеш.
И какво ще бъде всичкото от нея?

Раздялата и Боже, тази болка!
Тази празнота неизбродима…
И как не знаеш откъде да почнеш
пак да се събираш,
да се имаш.
Пак да си напълниш всичкото.
Горчилката къде да си излееш…
Не бързай да обичаш, сине,
моля те!
Първо – научи се да живееш.

Уста не ми остана

Уста не ми остана
здраво да я стискам,
когато думите напират –
поток от честни думи,
а трябва да ги спра.
Трябва да ги спра.

Уста не ми остана
широко да разтягам
в усмивчици за всичко
безмислено, дребнаво,
в пресилени похвали
и поводи без смях.

Уста не ми остана
да свивам и преглъщам
все тази чужда завист,
все тази самотия
в очите дето пари
и в гърлото горчи.

Уста не ми остана.
Превръща се в чертица.

И само сутрин, рано
все още си я спомням
спокойна във лицето
на спящия ми син
и в целувката, с която
започва пак деня ми.

Между два свята

1-img_01461

Над два различни свята хвърлям сянка разделена:
Покълнах във единият, но в него не живея.
Във другият живея, но не му принадлежа.

Спомени от първият, от сънища подгонени,
причакват ме, нападат – иззад мирис, песен, залез
и пълнят ме с носталгия така, че ме боли.

В другия подреждам вейчици и клони,
протягам плахо корени и почвата опипвам
дълго, колебливо преди да се разлистя.

(Откършените клони все още в мен сълзят
и колко много рани по ствола грапавеят,
зараснали набързо, нелекувани, сами.)

Опитвам се да свържа световете си в един.
За втория си свят на първия да кажа-
по-дълго да остане корена ми впит.

Но твърде са далече, твърде са различни.
Сезоните са други, и птиците, и песните,
и слънцето и вятъра, и въздуха дори…

Над два различни свята разперила съм клони.
И смело се разлиствам във новата гора
от хора като мен – дърветата без корени.

Вечерта ме гледа…

Вечерта ме гледа
с единственото си жълто око.
И ме пита „Как мина денят?
Видя ли се с хората, усмихна ли се?
Изпи ли докрай красотата на залеза
за да целунеш и утре света?”

А аз мълча.
Мълча като на изпит, когато не знам.
Изтръпнала от мисли, много не сторих.
От хора и звуци – до мен не достигнах…

Не докоснах със поглед красотата на залеза
и не знам откъде ще взема
сили за утре…

А трябва света да посрещна с усмивка.

1983/2012

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑

Тодор Толев

блогче за общуване, споделяне и общи неща

After the Pause

a journal of poetry, flash fiction, and art

Short Story Magic Tricks

Breaking down why great fiction is great.

Craig's Ivory Soapbox

Because I can't afford the tower

KathySteinemann.com

Resources for Writers, Short Fiction, and More

През прозореца

Книгите са моят прозорец към света ...

Auckland Daily Photo

Auckland and New Zealand photography by Lachezar