Търсене

Между два свята

NZ – България

Есенно

Бакърени отломки

от жаравата на Лятото.

Листопадът ме затрупва

с обещания за Зима.

На завет


Барабанен звън

на капките по покрива.

Дъждовният шепот ме закриля.

Без-душна

20170410_215656

Когато ме е страх,
душата ми се дръпва.

Напуска ми очите,
от лицето ми се смъква.

Не я съдържам повече.
И си ставам непозната.

Взирам се във празното
на огледалото насреща.

Търся.
Търся се. Къде съм?
Пусто е.

И няма кой да ме посрещне.

Междусезоние

Нито е Пролет и нито е Зима.
Денят е рехав и жълт.
Разсеяни облаци, спасени от име
по лицето небесно тежат.

Безформена делничност бяга пред мен
и нейна без-слънчева сянка,
на Зимата още във скрежния плен
за Пролет бълнувам вещание.

Изтръпнали вече дървета и птици
от топлата сгушеност стенат.
Вятър безпътен по улици, жици
се чуди накъде да поеме.

И ту е студено, ту пък е топло
неразбраното мартенско време.
Вече не-Зима и още не-Пролет,
Сезони годишни се сменят.

Март, 1985

Завръщане

Някой оставил луната да свети.

Напълнил я, после я хвърлил в небето
и от там, незакътана – посребрява нощта.

Самотно щурче преде тънка пътека
със тъмно вретено, от сенки и хлад.

Вятърът – стихнал, подрежда крилете си,
оставил на мира заспалия град.

По кленови клони сънища слизат
в дихания бели бленуващи сбъдване,

и в тихото истини тайни се сплитат,
поели към изгрева, готови за съмване.

А щурчето преде ли преде тишината,
и сила протяга се в спомени сънени.

Някой оставил луната да свети.

За да тръгнем към себе си.

Да се завърнем.

за Стопанката на Господ

1-20170118_130904

Е, случи ми се и на мен. Цялата книга.

Казвам – случи ми се, защото книгата е събитие. Като пътуване, като срещи, открития.

За какво ли не си мислех докато бях вътре. За играта на думи с Господ, за кълбетата, дето ги плете Времето и ни завръща с някое боцване от правата си кука. За Земята, Хляба и Водата. За баба. Continue reading „за Стопанката на Господ“

Кристален звън в 2017!

Има неща, които са по-силни от навика, по-силни от това с което живеем и което сме избрали.

Всяка Нова Година, докато разливаме кристалния звън на пълните чаши и (с помоща на техниката) сме заедно, отново и отново се убеждавам, че корена е важен. Коренът е силен, неизкореним.

Зазвучи ли Химна на Републиката – гърлото ми се стяга и очите ми се пълнят. Мама и татко ритмично и точно в правилния момент помагат на чинелите със звука на техните кристални чаши; татко пее ли, пее с медения си баритон и мама му приглася в най-хубавия дует, който съм чувала.

Пеят те, и аз също – пея, доколкто мога. Прокарваме песенна пътека през времето и пространството. През седемнадесет хиляди и деветстотин километра. В единадесет часа Новозеландско и дванадесет часа – Българско време. Тук е лятна сутрин, там – зимна нощ, а ние пеем. Първо Химна и след това, заедно с Борис Христов – На Многая Лета.

И пак кристален звън.

А на мен сълзите ми се леят. Ей така, някъде отвътре нещо се раздвижва, нещо, което не е угаснало, не е залиняло и след половин живот извън Родината, все още ме хваща за гърлото и ми напомня коя съм, от къде съм.

Над два различни свята разперила съм клони…

Но корена ми,

корена –

все още си е впит.

Наздраве!

Блог в WordPress.com.

Up ↑

Craig's Ivory Soapbox

Because I can't afford the tower

Тодор Толев

блогче за общуване, споделяне и общи неща

KathySteinemann.com

Resources for Writers, Short Fiction, and More

bvtoshev

A topnotch WordPress.com site

През прозореца

Книгите са моят прозорец към света ...

Auckland Daily Photo

Auckland and New Zealand photography by Lachezar