20180110_203244

Океанът бучи пред мен. Съсък и солени пръски. Зелено-сиви вълни; някои избухват в пяна по-бързо от други. Иначе са същите.

И тогава я виждам – дългата вълна.

Събира енергия бавно, скрита до последния момент, когато се изправя, остра като бръснач, перфектно създадена от извечни сили, осъзнали мощта си.

Вълната е материална. Тя не бърза да се пречупи, а мързеливо се разхожда по определената ѝ пътека. Става все по-висока, без да бърза да съобщи присъствието си на света около нея. Но така и остава –  незабелязана от другите забързани вълни, тя презрително свива устни в нежелание да си признае какво я очаква.

Неизбежно, то се случва.

Върхът ѝ се изпотява от напрежение и се накъсва в нишка от кристални мъниста.  Стъклените парченца стават непрозрачни, после перлени, множат се и скачат във въздуха с надеждата да поживеят още малко: като булченски воал, ангелско крило, бяла грива.

Вълната се превива със счупен гръб и променя формата си, завинаги.

Виждам я отвътре. Коремът ѝ – нашарен с вени от пяна, кожата от течен мрамор – прорязана от белези. Вълната се сгъва на две, върху себе си, опитвайки се да скрие вътрешностите си като ги маскира с водни експлозии.

След това се разсипва.

Разлива се напред и потъва по очи, ръцете ѝ примирено отпуснати, решена да изчезне преди да стигне брега.

Предава се.

Изтънява и помита камъчета и черупки. Впряга последната си сила за незначимо пясъчно торнадо в края на брега и – с тихо плисване, се укротява върху черния пясък – дантела от мека, изтощена пяна.

Най-сетне, тя изпъва очертанията си секунди преди да потъне, капка по капка, мънисто по мънисто.

Краят на дългата вълна мигновено е изличен от следата на друга, съща и различна, в предсказуемия цикъл на океана.

Advertisements