20180110_203244

на мама

Океанът бучи пред мен. Съсък и солени пръски. Зелено-сиви вълни; някои се разбиват по-бързо от другите. Иначе са същите.

И тогава я виждам – дългата вълна.

Бавно набира енергия от дълбокото, оформя се. Остава скрита до последния момент, когато вдига чело – млада, перфектно създадена от извечни сили, съзнаващи мощта си.

Вълната е тежка, материална. Без да бърза да съобщи присъствието си, тя се плъзга по определената ѝ пътека. Расте – висока, наперена. Но така и остава незабелязана от другите вълни, забързани към пенливата си гибел на брега.

Вълната знае какво я очаква, но – свила презрително устни, отказва да си го признае.

Неизбежно, то се случва.

Ходилата ѝ удрят океанското дъно. С наранени нозе, тя се изправя – изумрудена нимфа готова за танц.

Обтяга диадема от кристални мъниста по острия си връх, но – разпилени от вятъра, те се веят над нея като булченски воал, като ангелско крило.

Красотата ѝ трае секунди. Ако можеше да спре… но не може. Движението е непреодолимо, тласка я напред – към следващя миг, към новата ѝ форма.

Вълната се превива. Скършеният ѝ гръб увисва във въздуха – гол, незащитен.

Виждам я отвътре. Коремът ѝ – нашарен с пясъчни вени, кожата от течен мрамор – прорязана от белези. Тя се сгъва на две, върху себе си, опитвайки се да скрие вътрешностите си с експлозии от пяна.

И накрая се предава. Разсипва се. Отгоре, после напред, тя пада по очи с примирено отпуснати ръце, решена да изчезне преди да стигне брега. Камъчета и черупки си вземат сбогом от дланите ѝ, докато тя потъва в пясъка, капка по капка. И само тънка ивица пяна показва докъде е стигнала.

Краят на дългата вълна мигновено е изличен от следата на друга, съща и различна, в предсказуемия цикъл на океана.

Advertisements