Днес подобно ястие вероятно се смята за деликатес. Във всеки случай не може да се поръча във всеки  ресторант. Затова най-добре е да се приготви в домашни условия.

Ето и рецептата:

Пролетна ваканция – 1 бр.

Свежо утро – 1 бр.

Забележка: трябва да е валяло през нощта.

Няколко деца от същия клас – може и да са съседи.

2 – 3 тенджери с капак

По възможност – един възрастен, болен от бъбреци.

***

Утрото блика през прозореца на тласъци – ту светло, ту малко засенчено. Едни облаци плъзнали по небето – цяла армия, в редици и накуп. Избухват над Стратеш, внушителни и напудрени като адмирали, но колкото по-високи стават толкова повече къдриците им изтъняват и политат като перца в небето. А то се боядисало с най-дълбокото си синьо и ги чака – щом стигнат до средата ги топи като захарен памук. Един лъч се протяга чак от там и докато примигвам сънливо, ми каца на носа.

Протягам се. Сигурно е към 8 часа. Дали да ставам или да си почета малко? На пода, отворена по средата и обърната по очи, лежи книга. Тимур и неговата команда търпеливо ме гледат от корицата и очакват решение.

Трябва да я прочета, защото ще я учим следващия срок. Не че имам нещо против – всички книги дето ги четем задължително по литература ми харесват. Другите деца се оплакват – глупави били, това-онова, но на мен ми е интересно, все научавам нещо.

Ето сега Тимур – виж как помага на хората с приятелите си. Неуморими са. Правят планове, организират се и изпълняват разни специални задачи. Само не разбирам защо го правят тайно. Какво лошо има да помогнеш на някого, нима ще ти се разсърди?

Посягам към книгата, но моя приятелски лъч блясва очите ми и като аларма на часовник не ме оставя на мира. Добре де, ставам! Днес няма време за излежаване – и аз имам да върша специални задачи.

Снощи татко каза:

– Диде, Росе, утре следобед майка ви се връща от болницата.

– Ее, браво! – Сестра ми плесна с ръце, а аз избарабаних тържествено соло по масата.

– Трябва добре да почистим. Утре, като се хванете двете – едната с прахосмукачката, другата с кърпата за прах…

– Аз съм на курс по математика цяла сутрин. – Кака вдигна рамене и ме погледна извинително.

– Е, тогава ще свършим каквото можем след вечеря, а утре, Росе, за теб остава да минеш с кърпата за прах. Също – ще идеш до магазина за картофи, моркови и сирене. Да направим супичка, че майка ви трябва да яде леки, специални храни докато се оправи.

Аз не разбирам много от тези неща, но мама има болни бъбреци. Затова например, тя не готви с черен пипер. И патладжани не готви, не били добре за бъбреците. И въпреки, че всички ядем по нейната диета, тя все пак влезе в болница. За една дълга седмица. Ние ходихме на свиждане в сряда и тя ни посрещна с бледа усмивка. Hали знаете как е – бели стени, светлината някак си жълта, всички хора по пижами и мирише на варен лук. Кой може да оздравее така?

Но – стига излежаване, време е за работа!

Станах, оправих леглото и го изпънах по войнишки, както татко ме е учил. След закуската грабнах кърпата за прах. Лавиците, под вазите, малката масичка, дори прибрах вестниците. Отворих пианото и изтеглих кърпата от черните клавиши към белите. Те сърдито продрънкаха, протестиращи че не съм свирила отдавна. Е, нали трябва да почистя, да отида до магазина… Тимур да не би да е свирил на пиано?

На вратата се звънна.  Умалени през шпионката, Петя и Еленка ми се усмихваха разкривено. Отворих.

– Хайде, готова ли си?

– За какво?

– Ами да излизаме. Виж какво е слънце…

– Май няма да мога днес. – Размахах кърпата и куп прашинки полетяха обратно към огледалото в коридора.

– Какво, гости ли ще имате?

Обясних подробно и моите приятелки се втурнаха да ми помагат. Като истинска Тимуровска команда – подредихме столове, прибрахме чаши, чинии и каквото трябва в кухнята. Готово. Взех мрежата и парите, които татко ми е оставил.

– Ще дойдете ли с мен до магазина? Купувам морковите, после ги оставяме обратно и – готово.

Вървяхне надолу по улицата под резедавите чадъри на ново-разлистени липи. Жужаха пчели. Няколко лястовички, накацали по жицата над хлебарницата, обсъждаха нещо сериозно на висок глас. От облаците бяха останали дълги бляскави пътечки, от единия край на небето до другия.

Петя спря, загледана нагоре, захапа крайчето на един къдрав кичур и възкликна:

– Сетих се! – Очите й светнаха като крушката на Едисон. – Ами да! Охлюви!

– Какви охлюви? – намръщих се аз и също погледнах  нагоре.

– За майка ти. Охлюви, градински. Много са полезни за бъбреците.

– Ти пък откъде знаеш? – недоуми Еленка.

– Знам, защото майка ми е зъболекарка, нали така? Също и на Николита баба ѝ ще ви каже.

– И какво ги правиш охлювите, готвиш ли ги? – Аз започнах да харесвам идеята. Не може да е по-лошо от супа. Нали в болницата мама само това е яла, и довечера – пак.

– Ми да, няма да ги яде сурови! Готвят се на супа или на яхния. Много помагали…

– Ами то, както валя цяла нощ… сигурно навсякъде ги има. – Еленка повдигна перчема на близкия храст и се взря внимателно. Аз също клекнах до нея и опънах врат, но Петя добави авторитетно:

– Аз знам къде има най-много. Точно под немската, срещу блока на Руди и Юлиан. Ти само виж дали имаш найлонови пликове, ама големи.

Речено – сторено. Набързо се върнахме да оставим пазара и поехме по Тракийска.

Еленка отиде да викне Иво и скоро се зададоха, като Иво грижливо сгъваше поомачкан найлонов плик.

– Руди и Юлката също идват, – докладва той. – Обадих им се, ще ни пресрещнат на Декисанска. И те ще донесат по някой плик. Много ще има, нали цяла нощ валя.

Николита беше вече на двора, но баба ѝ я нямаше да я попитаме за охлювите, че и как се готвят. А и вече беше без значение дали наистина те са полезни за бъбреци или не. Мисията на командата ни беше ясна, целта също. И всичкото – за моята майка! Погледнах приятелите си с радост. Въоръжени с пликове и изпълнени с най-благородни намерения се отправихме нагоре.

Улица Декисанска като че ли още спеше в зеления си тунел от дъбове, липи и храсти. Тук-там наедрели капки роса се търкулваха отгоре и се преструваха на дъжд. С нестройно кукуригане един стар петел се напъваше да събуди напредналата сутрин. Шарено коте притича по калдъръма, спря се и ни изгледа въпросително. Свеж ветрец се провря през клоните и нашари улицата със слънчеви лунички. По гърба на стария каменен зид тъмнееше влага, извезана с деликатна блестяща дантела.

– Охлюви! Току-що са били тук. – Еленка прошепна с изражение на следотърсач и се вдигна на пръсти да открие дивеча.

– Ти какво, говориш тихо да не ги уплашиш ли? Да не избягат, а? – Петя се протегна и тържествено отлепи един охлюв.

– Ето! Първата жертва! Роси, отваряй плика!

Малката кафява топка се търкулна на дъното. След нея полетяха още и черупките им ритмично почукваха. Всяко охлювче, отделено от следата си, се свиваше мигновено – първо антенките, после къдравите крайчета увисваха, сгъваха се около сивото плоско коремче и изчезваха навътре, в навитата на кравай черупка. Появата на Руди и Юлиан увеличи бързината на нашата команда и сериозно намали шансовете за оцеляване на нашите жертви.

Да си призная, не знам какво изпитвах тогава. Хем се радвах, че мисията върви успешно, хем ми беше мъчно за животинките.

– Ама, не ги хвърляйте така де, да не ги счупим. Аз ще ги слагам в плика, един по един.

– Е, вие нали така или иначе ще ги готвите.

– Е, ако ги повредим, как ще ги готвим?

– Ее, виж го тези, колко е голям, като кюфте.

– Моя пък е шарен като троянски гювеч. А тук има и бебета, малки като джанки, ама тях ще ги оставим да пораснат.

– Иво, давай друг плик, че този го напълнихме.

– Ама какви сме само – като Тимуровска команда! – заявява Юлиан  с ръце на кръста. Значи и други хора четат задължителните книги и ги харесват.

– Роси, с толкова охлюви майка ти ще оздравее за нула време.

– Измисли ли как ще ги сготвите?

– Ми още не знам – сигурно варени?

– Стават и пържени.

– Как, с черупките ли?

– Ти пък, нали първо трябва да ги извадиш.

– Точно това се чудя – как ще ги вадим от черупките?

Сериозно се замислих – мама дали знае как се прави? Вече беше късно да размишлявам по този въпрос. Всеки от нас завързваше здраво по един плик натъпкан с градински охлюви.

Занесохме урожая в къщи и изсипахме пликовете във всички налични тенджери и купи. Подредихме ги в банята зад пералнята, да не се виждат – нали Тимуровското дело трябваше да остане тайно. Захлупихме капаците грижливо и – пак излязохме. Слънцето се търкаляше по небето и си играеше на криеница с няколко къдроглави облаци. Дори не усетихме кога стана време да се прибираме.

Мама вече беше у дома и си беше легнала. Разцелувах я и тъкмо седнах да си поприказваме, кака ѝ донесе поднос с димяща супа от картофи и моркови, гарнирана с натрошено сиренце. Е, помислих си, лекарството ще го готвим утре. Беше тиха вечер, погледахме телевизия и си легнахме.

В стаята ми книгата все така ме очакваше, но скоро заспах унесена в сътворяване на рецепти за яхния –  знаете от какво.

Утрото отново се промъкна през облачните къдрици и онзи същия лъч, настоятелно ме топли по клепачите. Този път стискам очи. Ще се излежавам!

Паркета на спалнята проскърца, отвориха се врати и гласът на мама се понесе като пожарна сирена:

–  Ауу, Христо, ела да видиш какво чудо имаме в банята!

Скочих от леглото и за секунди се озовах на местопроизшествието.

Цялата баня беше превзета от градински охлюви. Наредени в стройни редици или накуп, те пълзяха спокойно по стените и по тавана; няколко се бяха укротили в мивката, а други плетяха бляскавата си дантела по огледалото. Всички бяха във великолепна форма, нито един счупен или повреден.

Погледнах смаяните лица на мама и татко, сестра ми надничаше над тях. Не знаех дали ще ми се карат, но все пак трябваше да обясня. Вдигнах рамене и започнах колебливо:

– Те са за мама, охлювите. Много са полезни за бъбреци. Събрахме ги така… по Тимуровски, за мама да оздравее и сега само трябва да ги сготвим. Мамо, ти знаеш ли как?

Мама се разсмя първа, после татко и кака също. Превиваха се от смях, а аз седях и не знаех откъде да започна да прибирам моите кафяви бегълци.

Пуснахме ги. Тенджера по тенджера. Изсипахме ги в храсталака над тунела – някои с закачиха по тревите, други си останаха свити и кръгли, с отворчето към небето.

Така и не опитахме градинските охлюви. И досега не знам дали са вкусни или полезни за бъбреци или за нещо друго. Но тази Тимуровска рецепта още пълзи из спомените ми и оставя дантела от блестящи следи по стария зид на моето детство.

 

 

Реклами