Живея в едно общество,  което няма Вапцаров. И Ботев си няма, нито Левски.

Живея във време, лишено от смисъл, запълнено със снимчици във Фейсбук, претенции за общуване и химерни приятелства.

Няма въздух. Няма очакване, надежда, няма поет, който да възкликне:

„Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?“ 

Дали е по-хубав, Никола? Защото със сигурност не е по-мъдър.

Дните честити – дали помним собствената си мечта за тези дни? И как можем да разберем че утрето е по-хубаво от твоето днес, ако сме забравили как да разбираме думите ти?

Пиша това и си мисля – къде да го сложа – на Фейсбук? Моите „приятели“ там ще ми се смеят, ще ме обяват за старомодна идеалистка, за побъркана интелектуалка… Нека! По-силна съм от тях, и вероятно – по-щестлива, защото не само че чета Вапцаров, но и го разбирам, до сълзи го разбирам.

„Човекът погледнал зората,

                                в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

        тежка,

                човешка,

                        жестока,

                                безока

                                        съдба.“

 Намерете я тази „Песен за Човека“  и чуйте гласа на поета:

„Какъв ти тук ужас?! —

                Той пеел човека. —

Това е прекрасно, нали?“

Прочетете стихотворението бавно, като за първи път. Ако и вас ви хване за гърлото и ви стегне, като въже – радвайте се.

Още сме живи!

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=17&WorkID=117&Level=3 
 

 

Advertisements