1-20170610_093243

Яли ли сте някога яйце на вестник? Леко загоряло по крайчетата, поопушено, а жълтъка му по средата грейнал като светофар! Ако не сте – рецептата следва! А защо се прави на вестник?  Не защото няма тиган, а за да е по-вкусно, разбира се, и какво ли не намираш отпечатано във вестника…

Ето я рецептата, както я знам от баба:

1бр кюмбе, горещо, но може и най-обикновен електрически котлон. Забележка: на днешните керамични и индукционни котлони няма да стане.

1бр яйце (може и повече, но всяко да се готви на отделно парче вестник). Най-добре е ако яйцето е прясно снесено, но чак такива изисквания не мога да поставя пред съвременния готвач.

Главната съставка, разбира се, е парче вестник, независимо кой, и независимо с колко мастило е отпечатано написаното върху него.

Добавка: Съсед на стълбите- 1бр

Специално указание за тази рецепта: прочетете напечатаното!

***

Сряда следобед. Мързеливи коминчета допушват последните лули на зимата.  В стаята ми радиаторът тихо мърка – ту като коте, ту като щурче, а понякога ритмично цъка като часовник. Премрежен от голи клони, Декисана скучно сивее. На поляната до тунела плаха резеда се бори с кафяви буци пръст, но губи битката, прорязана от кална пътека. По нея, с черно яке и шапка с пискюл, минава Христо Бъжев, съсед и съученик от другата паралелка, с прякор „Доктора“ заради силните дьоптри на очилата си, вечно смъкнати на края на носа му. Христо е акордеонист и свири народна музика, често дори композирана от баща му. Ей сега ще се прибере и ще разпъне акордеона. Което ми напомня, че и на мен ми е време да се захвана с пианото. Вече две седмици мъча един етюд от Черни и само като си помисля, ми причернява.

Отивам към пианото и сядам на стола. Нотите са се пръснали като сажди на сняг, както става когато баба чисти кюнците. Сега на село кюмбето сигурно бумти. Представям си как баба готви нещо, а дядо й чете вестника на глас. Ех, кога ще дойде лятото да ида при тях…

Нотите пред мен мълчаливо чакат. Дали да започна с дясната ръка или с лявата? Почвам с лявата, по-трудна е, и все не излиза. След първите два такта, сестра ми се провиква от другата стая, ама така че чак Христо Бъжев да я чуе:

– Не е бекар, бемол е, Си бемол!

Лесно й е на нея, вече го е свирила и само ме поправя. Си бемол – къде го пише? Взирам се в нотите, откривам нахалния бемол, който се е скрил сред други три и въздишам тежко.

Отвън нахлува пъргава ръченица. Прескача балкона, промушва се през прозорците и се разгъва около мен с предизвикателно стакато. Явно на Христо всичките бемоли са където трябва, а може и да не са толкова много. Винаги е по-лесно да свириш музика от живи композитори, нали? Затварям нотите от Черни.  Бетовен, и той е умрял отдавна, но нотите му поне са мелодични, като „Лалугерът“ например. Започвам да свиря пиесата и си мисля – какво е лалугер? Нещо като къртица или лисица? И какво яде – яйца?

Баба какви яйца ни прави… особено през зимата, ей така, на вестник!

Зарязвам Бетовен и отивам в кухнята, където сестра ми решава задачи.

– Ох, ще се побъркам с тази геометрия! Добре че класното е другата седмица. Ти какво, насвири ли се?

– Насвирих се. Искаш ли да си направим яйце на вестник? – въпросът ми е повече предложение.

– Какво?

– На вестник! Яйце! На котлона, както баба го прави на кюмбето на село.

– Е, не може ли да ги изпържим в тиган?

– Не, не, няма да е същото. Нали знаеш колко е сладко! Така, вестника като загори по крайчетата, с малко солчица отгоре…

– Знам, ама ще вмиришем къщата! – Сестра ми винаги е по-голямата.

– Е, ще проветрим после, колко му е! Аз включвам котлона, ти донеси вестник.

Запрятам ръкави и вадя две яйца от хладилника, но ми се струват малко и вадя още две. Врътвам копчето на печката и чувам как котлона цъка и се нагрява. Нареждам четири купички и във всяка и чуквам по едно яйце, както правят готвачите по телевизията. В последната купичка пада парченце черупка и почвам да го гоня из купичката. Сестра ми мърмори нещо от килера, явно избира вестник.

– Донеси който и да е, няма значение! – подсказвам й от кухнята, но тя още се бави. Котлонът вече е горещ и аз предвкусвам специалитета, така както си го спомням. Най-сетне сестра ми влиза и носи вестник, сериозно зачетена в последната страница.

– Дай го тук, направо откъсни едно парче. Хайде, котлона е готов!

– Ти виждала ли си този брой? Има песен за Ловеч от чичо Краси Андреев, на Вальо баща му!

– Ама как песен? – не разбирам аз, увлечена в кулинарни видения. – Само думите ли?

– Не, написана е с ноти – ето! И текст от доктор Игнев, виж!

Дали защото бях свикнала да виждам ноти само в школите ми по пиано, отпечатаната във вестника песен изглеждаше невероятно! И беше сътворена от хора, които познавах, приятели на родителите ми! Съвсем живи!

Песента за Ловеч започваше с въпрос – Познавате ли моя град? Написана на няколко петолиния, думите под нотите полегато ме водеха напред, към припева. Взех вестника и тръгнах към пианото.

– Ами яйцата? – сети се сестра ми.

– После, после, ела сега да пеем.

Чух я как врътна копчето на котлона, влезе след мен и притегли другия стол пред пианото. От акордеона на Христо не се чуваше нищо.

Засричахме ноти и думи, опитвахме мелодията и акордите, и песента се сбъдваше се пред нас, такт по такт, петолиние по петолиние. Тя леко ни поведе към старинния дъх на Вароша, потопи ни в приказките на реката Осъм и ни отведе към Стратеш и Хисар, където пътеките се преплитат като гласовете ни в припева.

Ухаеше на люляк и пролет. Пеехме.

Дори не знаехме че сме имали публика. Съседът от третия етаж – бате Стефчо, ни чул че свирим, качил се още два етажа и поседнал на стълбите да ни слуша. Мама и татко го заварили да кима с глава в такт, а усмивката му- разтегната като акордеона на Христо.

Запяхме всички. Татко взе китарата и песента зазвъня още по-хубава.

А каква беше вечерята – яйца, разбира се. Мама ги направи в гювечета със сирене, докато ние пеехме от другата стая и пълнехме къщата с аромат от песен на вестник.

 

 

 

 

 

 

 

 

Advertisements