DSC_1023

Всички дървета в Окланд имат самочувствие. Те са рaвнопрвни жители на града – за тях се полагат грижи и дърветата си зеленеят на воля. И за благодарност – придават на всяка улица специфичен облик.

Не мога да опиша колко различни вида има само на нашата улица – а и не знам имената на всички. Тъмни, почти лилаво-зелени и светли, сиво-зелени; такива които изсветляват в краищата до жълто и като че ли светят в деня; дървета с червени цветове – pohutakawa; местни плодови дървета с неядими плодове (а може и да са ядими)… Познавам белостволите брези и кленовете с остовърхи листа в средата на улицата. А любимото ми дърво е дъба в двора на съседите – като близък приятел, той ми казва в кой сезон сме и е особено убдетителен когато ми съобщава че пролетта е дошла.

Не ми се налага да ходя често пеша – все препускам нанякъде с колата и изпускам гледки, мириси, сезони и други важни неща. За да се разходя си измислям причина да отида до магазините или библиотеката – и така с топъл хляб, ягоди или книга в ръка опознавам квартала и го обиквам.

Едва миналото лято открих, че дърветата на съседната улица са не друго, а липи. Тези на левия тротоар са грижливо подрязани за да не преплитат клони с жиците. От другата страна липите са стройни и високи – еворпейски красавици с тъмно зелени, сърцевидни листа. Цъфтят през декември и резедавите им цветове изпълват въздуха по цялата улица с нежен, летен аромат. Под всяка корона уханието е силно, интензивно, просто настоятелно.

Спирам под всяка липа. Затварям очи и вдъхвам дълбоко. Пренасям се някъде, назад, в едно щастливо измерение…

Отново съм в родния си град, четиринадесет годишна, току-що приета в музикалното училище. Вървя нягоре, по главната улица напоена с липов дъх. Животът е пред мен, пълен със загадки, с възможности и обещания, пълен с реалности за които не съм и чувала…
И се задавям от тази опияняваща тръпка на неизвестното, вълнуващо, хубаво ново, което ме очаква в края на улицата… или на следващата пряка на моето бъдеще.

Реклами