Търсене

Между два свята

NZ – България

Завръщане

Някой оставил луната да свети.

Напълнил я, после я хвърлил в небето
и от там, незакътана – посребрява нощта.

Самотно щурче преде тънка пътека
със тъмно вретено, от сенки и хлад.

Вятърът – стихнал, подрежда крилете си,
оставил на мира заспалия град.

По кленови клони сънища слизат
в дихания бели бленуващи сбъдване,

и в тихото истини тайни се сплитат,
поели към изгрева, готови за съмване.

А щурчето преде ли преде тишината,
и сила протяга се в спомени сънени.

Някой оставил луната да свети.

За да тръгнем към себе си.

Да се завърнем.

за Стопанката на Господ

1-20170118_130904

Е, случи ми се и на мен. Цялата книга.

Казвам – случи ми се, защото книгата е събитие. Като пътуване, като срещи, открития.

За какво ли не си мислех докато бях вътре. За играта на думи с Господ, за кълбетата, дето ги плете Времето и ни завръща с някое боцване от правата си кука. За Земята, Хляба и Водата. За баба. Continue reading „за Стопанката на Господ“

Кристален звън в 2017!

Има неща, които са по-силни от навика, по-силни от това с което живеем и което сме избрали.

Всяка Нова Година, докато разливаме кристалния звън на пълните чаши и (с помоща на техниката) сме заедно, отново и отново се убеждавам, че корена е важен. Коренът е силен, неизкореним.

Зазвучи ли Химна на Републиката – гърлото ми се стяга и очите ми се пълнят. Мама и татко ритмично и точно в правилния момент помагат на чинелите със звука на техните кристални чаши; татко пее ли, пее с медения си баритон и мама му приглася в най-хубавия дует, който съм чувала.

Пеят те, и аз също – пея, доколкто мога. Прокарваме песенна пътека през времето и пространството. През седемнадесет хиляди и деветстотин километра. В единадесет часа Новозеландско и дванадесет часа – Българско време. Тук е лятна сутрин, там – зимна нощ, а ние пеем. Първо Химна и след това, заедно с Борис Христов – На Многая Лета.

И пак кристален звън.

А на мен сълзите ми се леят. Ей така, някъде отвътре нещо се раздвижва, нещо, което не е угаснало, не е залиняло и след половин живот извън Родината, все още ме хваща за гърлото и ми напомня коя съм, от къде съм.

Над два различни свята разперила съм клони…

Но корена ми,

корена –

все още си е впит.

Наздраве!

Горкото ми дръвче!

20161222_085958

Никак, ама никак не съм добра градинарка. Спасявам си растенията малко преди да увяхнат, изсъхнат или излязат от саксиите си: корените им – готови да ги поведат на експедиция в търсена на по-голяма саксия. Дотогава – кой-както може оцелява под вечния Окландски дъжд и, в промеждутъците – под острото Новозеландско слънце.

Гледам си дръвчетата – Магнолия, Гардиния, Лимон и Мандарина. И всичките – в саксии. Магнолията току се излъже през лятото и се отпусне в някой богат, кремав цвят. Напомня ми за себе си, ухажва ме, а може би и ме награждава.

Continue reading „Горкото ми дръвче!“

Усмивка

Понякога си мисля дали усмивката не се е обезценила. Дали не се смята за признак на доверчивост, добродушие  и – дори, глуповатост? Като че ли сме стигнали до там, да смятаме сериозното лице за умно, строгото изражение- за достойнство и – оттам, за знак че можем да се доверим на сериозния, а не на усмихнатия непознат, който ни прави място в метрото… 

Загадъчният изра на строгото лице ни кара да се чувсваме несигурни.  Да се питаме, какво ли става вътре, наша ли е вината за тази намръщеност?

И още – липсата на усмивка ни предизвиква  да я спечелим. Награда за нещо в нас, нещо което е преодоляло бариерата, скъсало е лентата и ни е допуснало в тайния лабиринт на новото, непознато, сериозно Аз.

Пътят пред мен

Между два свята

20 Септември, 2003

Пътят пред мен се протяга през хълмовете. Опънал гръб под слънцето, по африкански – примирено и без да бърза. Пейзажът не предлага много разнообразие. Тук-там някоя акация е разперила рехавия си чадър да хвърли сянка. После пак същото – път и хълмове, докато изчезнат в далечината и се слеят с облаците. Плътни, изригнали в синьото облаци – от тези, дето се раждат в небето на един сезон и предвещават началото на друг. Правя снимка наум и я подреждам в специалния си албум, вътре в мен.

View original post 550 more words

Урок по плетене

На баба, която си отиде преди 16 години.
Ти си винаги жива в мен…

Баба остави иглите за плетене на стола и сложи кълбото шарена прежда отгоре. Но като видя, че то се кани да се търкулне, бързо го прониза с иглите и каза:

– А тека, да не бегаш да ми разплиташ чорапа! Йордане, спиш ли?

Един поглед към леглото на дядо беше достатъчен да си отговори на въпроса. Тя се надигна и сложи ново парче дърво в кюмбето. Веселите пламъци огряха лицето й, смекчиха се в белия овал на косите й, и набързо размениха топли искрици със светлите пръски в зелените й очи. Continue reading „Урок по плетене“

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑

thedrabble.wordpress.com/

Shortness of Breadth

Тодор Толев

блогче за общуване, споделяне и общи неща

Musings

Short fiction, poetry, and information for writers.

bvtoshev

A topnotch WordPress.com site

През прозореца

Книгите са моят прозорец към света ...

Auckland Daily Photo

Auckland and New Zealand photography by Lachezar