Мимолетно

Как забравяме кои сме.
Какво сме мечтали.
Кого сме обичали.
На кого сме прощавали
горчилки, надежди и сънища.
Как сме изповядвали това отвътре,
което ни е водило и още ни води напред
в несъзнателното,
неосъзнато,
размазано от скорости битие
където си спомняме какво е било вчера,
защото сме твърде заети да го забележим днес.
И само докато вали навън,
през звуците на забравена песен
отваряме сетивата си
за едно мимолетно завръщане
с надежда, че не сме се изгубили
и радоста – да се срещнем отново.

Реклами

Доматено лято

В градината. Връзвам доматите.
Повдигам, придържам, привързвам.
Ръцете ми ухаят на лято,
на салата и ракия до тъмно.
Длани заравям в земята
и пръст ми полепва по пръстите.
Рохка е още. И влажна е.
Нощес ще вали до разсъмване.
Крехки, листата ме галят,
парфюмират ме в доматено-розово,
и диша в ръцете ми лятото.
А аз си мечтая за спомени.

Довиждане

Само да се скрие слънцето и тръгвам.

Ето го – прозира през есенните клони,

намига ми от крайчеца на покрива отсреща,

после се разбива на кристали многоцветни

във пръските фонтанени танцуващи пред мен.

И пак ми се усмихва. Не иска да си иде.

Бързо си намирам какви ли не причини още да остана.

Още да се грея на спомени и мисли, и погледи от хора

които не познавам, и как ли бих могла? Забравена съм вече…

Музика до мен. И слънцето подскача

във въздуха, в листата, в усмивка на дете,

и не спира кръговрата от мисли и моменти

заключени във снимки с които казвам сбогом,

а всъщност е довиждане.

Само е довиждане.

Урок по летене

На племенницата ми Росена,

послучей кръщенето ѝ

Някога, в едно планинско селце, живееше малко, хубаво момиченце. То се казваше Невена. Очите ѝ бяха сини като незабравки, бузките – червени като дъхави ябълки, а къдриците ѝ – с цвят на свила от ранна царевица. На устните ѝ винаги грееше усмивка, а смехът ѝ напомняше чуруликането на птичките в зората. Всички я обичаха и галено я наричаха Венка.

Един сутрин тя отиде на разходка в гората. Слънцето се показа зад майските облаци да ѝ се порадва, а пролетния вятър закачливо духна, разроши къдриците ѝ, и леко я целуна по челото. Венка стигна до една полянка осеяна с цветя – жълтурчета, теменужки, перуники и маргаритки разсипани по зелената трева като мъниста от скъсана огърлица. Въздухът ухаеше на здравец и мащерка, а под дивата трънлива круша в края на полянката се гушеха червените камбанки на горските ягоди. Момиченцето се запъти натам.

Изведнъж, над нея се изви малко птиче и зачурулика тревожно. Какво ли се е случило, помисли Венка. Виж ти, ами това е славейче, но защо лети така около крушата?

Вълнáта

на мама

Океанът бучи пред мен. Съсък и солени пръски. Зелено-сиви вълни; някои се разбиват по-бързо от другите. Иначе са същите.

И тогава я виждам – дългата вълна.

Бавно набира енергия от дълбокото, оформя се. Остава скрита до последния момент, когато вдига чело – млада, перфектно създадена от извечни сили, съзнаващи мощта си.

Вълната е тежка, материална. Без да бърза да съобщи присъствието си, тя се плъзга по определената ѝ пътека. Расте – висока, наперена. Но така и остава незабелязана от другите вълни, забързани към пенливата си гибел на брега.

Вълната знае какво я очаква, но – свила презрително устни, отказва да си го признае.

Музикален момент

Топло лято, малко Новозеландско селце,  неспирен вятър дърпа облаците на воали по небето. Птиците отстъпват място на една много устремена чапла, полетяла с мисия към хоризонта.

Ваканция, тишина, но не съвсем.

От грамофона долитат мелодии, завъртат се около мен, вземат си по нещо и излитат към воалите в синьото.

Открих плочите в местния антикварен магазин. Пет за долар. Събрани на куп, с  поомачкани корици, затиснати от забравата на годините, записите ми изпращаха прашните си надежди да ги взема. Да ги завъртя отново, че да бликне музика по жилите им.

Тимуровци

Днес подобно ястие вероятно се смята за деликатес. Във всеки случай не може да се поръча във всеки  ресторант. Затова най-добре е да се приготви в домашни условия.

Ето и рецептата:

Пролетна ваканция – 1 бр.

Свежо утро – 1 бр.

Забележка: трябва да е валяло през нощта.

Няколко деца от същия клас – може и да са съседи.

2 – 3 тенджери с капак

По възможност – един възрастен, болен от бъбреци.

***

Утрото блика през прозореца на тласъци – ту светло, ту малко засенчено. Едни облаци плъзнали по небето – цяла армия, в редици и накуп. Избухват над Стратеш, внушителни и напудрени като адмирали, но колкото по-високи стават толкова повече къдриците им изтъняват и политат като перца в небето. А то се боядисало с най-дълбокото си синьо и ги чака – щом стигнат до средата ги топи като захарен памук. Един лъч се протяга чак от там и докато примигвам сънливо, ми каца на носа.