Завръщане

На зима бяла в нощите безсънни
не знаеш – да мечтаеш, да сънуваш ли
спомени обветрени, безлунни
полегнали до прага на разсъмване.

Те всички оживяват в тъмното.
Вратите блъскат, пушат, разговарят.
Как искаш да си с тях, да се завърнеш
под навеса със лампите догарящи…

В лилава утрин чанове да звъннат,
овцете да се ширнат из полето,
разгърдена земята да въздъхне
и прати чучулигите в небето.

От плет порутен куче да те лайне
копринена черница да загука.
Къпина прашна в слънцето замаяна
на мравки и пчели да сочи пътя.

От счупен орех ядка да извадиш,
наръч дърва да хвърлиш във жарава,
червеното на гъсто вино, младо,
до дъно да изпиеш, до забрава

и – вдигнала ръце, да затанцуваш
със твойте хора – живи и сънувани,
по музиката на живота, бликнала
в сърцето на земята, на разсъмване.

Реклами

***

„Не заравяй стария кладенец

преди да си изкопал нов.“

 

Любовта е единственото нещо,

за което тази мъдрост не важи…

Вярна посока

Те ме водят все напред:
Първо – към завоя в ляво,
по пътя напрашéн зад хълма,
после – косо през тревите,
край уханния жасмин, нагрят
в следобеда до млечно бяло,
и край къпините с червени тръни
и малки черни плодове.

Гмуркат се във пируети:
водно конче със дъга в крилете,
вятърът, засвирил в плета
по струните на арфа стара,
дъждът, притичващ пред нозете ми
да близне пътя както пáри,
и косът, огласил съзвездия
жълтурчета, в зори заспали.

Водят ме и си споделят:
песента с извивки – чак до края,
полетът си осмелен – догоре,
цветовете си – от най-мечтаните,
и усърдието добро на мравките
поели пак на път. Нататък.

Дали и аз след тях да тръгна,
поне със мисъл – полетя?
От арфа струните да дръпна,
със дъжд и прах да се облъхна,
със косовете да замръкна
на жълтурчевина светлина?

Но не е важно къде отивам,
и дали ще стигна там, до края.
Важното е, че ги виждам,
вслушвам се, дори разбирам…
Важното е, че ги следвам.
И че посоката е вярна.

Ранено лято

С първата кръв на лято ранено
Есента си обагря палитрата шарена.
Смесва я с хлад от синьо по привечер,
с лимонено-жълто от луна недопълнена,
и бледо-зелено от върбата, заплакала
над речно корито, сухо от вчера.

Дърветата шушнат клетви столетни
на листата си морни – за сбогом, покълване…
Почакайте малко дървета, не бързайте!

До последния лъч в зеленото вмъкнат,
до последната песен в полето замръкнала,
Лятото вдъхва ни сила, задържа ни
сини и жълти, разлистени, цветни,
докато отново дочакаме времето –

реката да бликне по пълнолуние
да залее върбите, да разпее щурците,
да разплете косите на старото влюбване
и заспи във ръцете ни чак на разсъмване,
когато кръвта пак пулсира във вените
и няма съмнение, няма съмнение,
че сме топли и млади. И като лятото – вечни.

Руини

Хора са живели тук, хора като мен. Деца са расли, съпрузи са обичали и изневерявали, императори са управлявали и умирали. Все по тези павирани улици – ходели са, викали са, поздравявали са се. Разнасяли са стоки с колички и кошници; колесници са пълнели въздуха с грохот. Чаткащи копита – вместо секунди, са отмервали годините. Векове, хилядолетия – стена от време стои между мен и този град, заключен в паметта на историята. Тогава защо всичко ми е познато?

Птичи предсказания

Послушай птиците на тъмно.

Недей да светваш. Алармата смълчи.

Зората дърпа утрото да съмне.

Денят е със затворени очи.

 

Щурците още пеят. Обясняват се

в любов необяснима и безсънена.

Звездите гаснат в изтока, забравили

молитвите изпяти в новолуние.

 

А ти, молитвите си помниш ли?

(Пробудените изповеди чакат…)

Чуруликат  те – симфонии от спомени,

от теб и от нощта да гонят мрака.

 

Послушай ги. Поне веднъж не бързай

деня да изпревариш с обещания.

Всичко е възможно на разсъмване,

когато птици пеят предсказания.

Ако можеха цветята

Ако можеха цветята да ми се разсърдят

за всяка снимка хладна, в която ги сковавам,

безветрени, трънливи, неподвижни и сами;

Ако можеха – обидено, в миг да ме загърбят

в сянката на облак бързо да се скрият

в полята да побягнат, към простора, настрани;

Ако можеха с уханието си да ме задушат,

с нюансите си цветни – объркат и замаят,

с бодлите си – некрехки, да ме издерат,

и капките роса, в които спи зората

да хвърлят във очите ми, да ме заслепят;

да сплашат ме с пчели, калинки, пеперуди,

които в тях се срещат, танцуват и се любят –

 

за прошка щях да моля, да милвам, утешавам,

бодлите и пчелите – щях да ги рискувам,

и все така да снимам, да ги оковавам,

безветрени, трънливи, неподвижни и сами,

за дълго да ги помня, завинаги да имам

невинната им сила и тихата им радост

събрана в красотата на един единствен цвят.