Търсене

Между два свята

NZ – България

Последна разходка


на Мама и Татко

– Не мога да вървя повече – казва той и спира до ниска циментова стена.

– Още малко, ето го входът – моли го тя. – Двадесет крачки.

– Не мога. – И понечва да седне.

– Стой, не на цимента. – Тя събува обувката си и я плъзга навреме под него, да седне на нея.

Той я поглежда. Там където левият му клепач е увиснал, едно розово кладенче се пълни и прелива.

Той преглъща, въздиша.

– Не е добре.

– Тихо сега. Почини си.

Октомврийският вятър развява болничната му пижама, две копчета липсват. Босият ѝ крак изстива.

Казаха, че мозъчния му скенер е чист.

Бяха сгрешили.

Неща, които никога няма да мога да направя или да направя лесно

Да обуя чорап, затоплен от ръката на мама, докато го е кърпила.

Да отпия пареща глътка от гроздовата на татко, и да кашлям, докато той се смее.

Да вдишам обич от опушената прегръдка на баба, под дюлята.

Да напиша стихотворение на български, осмислила всяка дума, и после да го прочета на сестра ми, докато тя плаче.

Да отида при приятели, да позвъня и да ме посрещнат, без да се съм обадила преди това.

Да се събудя, без да се чудя какво ли прави синът ми на другия край на света.

Да се чувствам у дома там, където съм, защото няма друг начин.

Полет

Като снежинки в утро бяло,
заникъде не бързащи,
като мисли пожелани,
но не дотам очаквани,
те спускат се надолу,
делят на струи въздуха
и стелят тишината
със шепот на крила.

Последвам ги, задъхана,
(във мислите си само)
гукащи, седефени,
изящно устремени.
В крилата им се хващам
и моля се да стигна
там, където мама
гълъбите храни.

Нашите Думи са Ангели

Нашите думи са ангели
всяка от тях е чудотворна
или e дебнещ демон
устите ни са портали от небето
проходи към гроба
езиците ни са огнени искри
с които разпалваме света
всяко отворено ухо е чаша
препълнена с горчиво-сладки възлияния
ние поглъщаме нектара или утайката
на изреченият свят
разделяме звук от звука
решавайки, сричка по сричка
дали да полетим, или да паднем.

Марк Лоран

Ябълкова утрин

Във ябълката слънцето е спряло,
несигурно дали да продължи.
И влюбена до корен, тя сияе,
протяга къси клони и ухае,
и с всяко от листата си трепти.

Гърдите ѝ от плод са натежали.
И не едно, а тридесет сърца
пулсират от любовните ѝ рани
с въздишки тихи, неразбрани,
преплетени в косите на деня.

Мъглата сутрин було е за нея,
дъждът по здрач – кристална огърлица.
И двата кóса дето цял ден пеят
и с жълти флейти в човките се смеят,
я хвалят, че е чудна годеница!

И тя им вярва. Красива е, нали?
Не знае тя, че есента е утре.
Че мокър, не кристален, дъжд вали
и как от тридесет сърца боли
когато сутрин слънцето помръкне.

Дори и не усеща как те падат.
Сърцата първо. Листите – по три.
Дали е и още хубава и млада
не знае, но все по-малко страда,
за слънцето затворила очи.

А то пак в ябълката спира.
Погалва голите ѝ вейки.
Със облак спори и звезди прибира,
и хуква през деня да дири
два чудни малки кóса жълто-флейти.

Наистина, Николай

Имам една мечта – да се хвана за крилете на самолета и да кацна в Нова Зеландия…
Мечтая си да се разхождам по плажовете ѝ и там да няма Росенец…
И си мечтая тяхното Слънце да изгрява откъдето трябва, а не като нашето – засега само от запад.
Това е моята мечта – да кацна в Нова Зеландия и да не мога да се върна, защото тя е накрая на света и по-далече няма.

Николай Милчев

Наистина, на края на света е, Николай,
Наистина – от тук по-далече няма.
Тихо е, спокойно. Дори е малко скучно.
Птиците ни будят, папагали край фонтана,
патици кротуват в рекичките край пътя
и Ганети, отново прелетели океана,
гнезда градят високо, на вятър, на открито.
Плажове безлюдни не от липсата на хора,
(е, и затова; овчиците са повече.)
а защото сме на остров и все до плаж се стига.
Океанът е студен и чист и безразличен,
но залезите, Боже, ако можеш да ги видиш
и да ти ожарят перото поетично,
с метафори и багри и думи неизричани,
от края на света и все към тебе тичащи
по плажа тих… и пълен с изгреви от изток.

На татко, от далече

Нямам подарък да ти пратя, тате,
нито вино, нито цвете…
Ако можех, щях да ти пратя и двете
и една цяла пъстра планета,
където
хората пеят с китари в ръце,
рисуват с палитри и пишат поеми
с перо от лебед бял подарено.

Ако можех, ръцете си щях да разперя,
да прелетя високо над два континента
набраздени със вени от сини реки
и езера полудели от слънцето,
спряло се
жадно да пие от душата им тиха,
да стигне до дъното и там да се сгуши,
от там да ни грее — окъпано, чисто.

Нямам подарък.
И крилата ги нямам.

Само една обич, впрегнала мисли
и думи несричани, несвързани в рими,
препускащи в синьо и в златно изписани,
родени, завихрени там,
във дълбокото,
в тихото място, тъй тъжно в душата ми,
че сама съм отново, и отново далече…
А как искам да съм до теб, тате!

Да вдигна чаша, да те целуна,
да ви се радвам докато с мама танцувате,
Сестра ми да пее и заедно с нея
да бликнем в дует, в трио,
в квартет
и Многая лета да стигне небето,
и пак да ти кажа – Наздраве, обичам те!
и само в мечтите си да съм твоето момиче…

***

Бъди ми здрав!
Жив и здрав още дълги,
дълги години!

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

Shawn Radcliffe

Writer | Yoga Teacher

Flash Boulevard

Home to the world's finest flash fiction

Fictive Dream

Short stories online

Ruru ki Te Ruru

Owl to Owl

The Cabinet of Heed

literary journal

Syncopation Literary Journal

A Literary Journal for Musicians and for Writers Inspired by Music