Как ще затвориш тази топла светлина
окъпала града нацелуван от слънце,
отказващ да се оттегли в прегръдките на нощта?
Как ще затвориш това плиснало море,
осеяно с лодки варосани в бяло,
и сгушени в набръчканата кожа на прилива?
Събирам цветове по спомени.
Заемам от сезони, вечности.
Размесвам, съчетавам и рисувам –
цвете да ти пратя, отдалече.
Започвам от високото, отгоре,
от небето – Синьо като незабравка,
като коприната на панделки прозрачни
втъкнати в косите, да ни пазят.
За светло-сянка Бяло вземам –
от върховете на постигнати мечти
от стръмното на дълговете изплатени,
и от усмивки – споделени и добри.
И още съм в небето, за Червено.
Подпалени от изгрева, изригват –
Розови желания и песни алени,
в гърба ме плисват, тихо ме достигат.
Червеното ще сложа в мак,
и ще го смеся с Морско Синьо
за люляка от лилав мрак,
не остарял и млад, и на шестнадесет години.
Остава ми Зелено да добавя
от клонче във напъпила градина
Обещание за радост. И послание.
Бъди ни здрава, мамо!
И не брой годините!
Трудно е, но съм здрава!
от татко и мен
Капят листи пожълтели.
Капят едри капки дъжд
над полята, опустели
след пожънатата ръж.
Две тополи оголели
сред стърнището стърчат.
Птиците, на юг поели
в сивото небе мълчат,
и тиха горест се извива
над помръкналия ден.
Есента си пак отива,
но не от теб, и не от мен.
При нас отдавна тя танцува.
Със вятър, птици и листа,
прегръща ни и пак целува.
набръчканите ни лица.
Циганското лято мина
и топлите си дни прибра.
Под ледения дъх на зимата
земята стихна и замря.
24/10/2019
На зима бяла в нощите безсънни
не знаеш – да мечтаеш, да сънуваш ли
спомени обветрени, безлунни
полегнали до прага на разсъмване.
Те всички оживяват в тъмното.
Вратите блъскат, пушат, разговарят.
Как искаш да си с тях, да се завърнеш
под навеса със лампите догарящи…
В лилава утрин чанове да звъннат,
овцете да се ширнат из полето,
разгърдена земята да въздъхне
и прати чучулигите в небето.
От плет порутен куче да те лайне
копринена черница да загука.
Къпини прашни в слънцето замаяни
на мравки и пчели да сочат пътя.
От счупен орех ядка да извадиш,
наръч дърва да хвърлиш във жарава,
червеното на гъсто вино, младо,
до дъно да изпиеш, до забрава
и – вдигнала ръце, да затанцуваш
със твойте хора – живи и сънувани,
по музиката на живота, бликнала
в сърцето на земята, на разсъмване.
„Не заравяй стария кладенец
преди да си изкопал нов.“
Любовта е единственото нещо,
за което тази мъдрост не важи…
Те ме водят все напред:
Първо – към завоя в ляво,
по пътя напрашéн зад хълма,
после – косо през тревите,
край уханния жасмин, нагрят
в следобеда до млечно бяло,
и край къпините с червени тръни
и малки черни плодове.
Гмуркат се във пируети:
водно конче със дъга в крилете,
вятърът, засвирил в плета
по струните на арфа стара,
дъждът, притичващ пред нозете ми
да близне пътя както пáри,
и косът, огласил съзвездия
жълтурчета, в зори заспали.
Водят ме и си споделят:
песента с извивки – чак до края,
полетът си осмелен – догоре,
цветовете си – от най-мечтаните,
и усърдието добро на мравките
поели пак на път. Нататък.
Дали и аз след тях да тръгна,
поне със мисъл – полетя?
От арфа струните да дръпна,
със дъжд и прах да се облъхна,
със косовете да замръкна
на звездо-лунна светлина?
Но не е важно къде отивам,
и дали ще стигна там, до края.
Важното е, че ги виждам,
вслушвам се, дори разбирам…
Важното е, че ги следвам.
И че посоката е вярна.
