Като снежинки в утро бяло, заникъде не бързащи, като мисли пожелани, но не дотам очаквани, те спускат се надолу, делят на струи въздуха и стелят тишината със шепот на крила.
Последвам ги, задъхана, (във мислите си само) гукащи, седефени, изящно устремени. В крилата им се хващам и моля се да стигна там, където мама гълъбите храни.
Нашите думи са ангели всяка от тях е чудотворна или e дебнещ демон устите ни са портали от небето проходи към гроба езиците ни са огнени искри с които разпалваме света всяко отворено ухо е чаша препълнена с горчиво-сладки възлияния ние поглъщаме нектара или утайката на изреченият свят разделяме звук от звука решавайки, сричка по сричка дали да полетим, или да паднем.
Във ябълката слънцето е спряло, несигурно дали да продължи. И влюбена до корен, тя сияе, протяга къси клони и ухае, и с всяко от листата си трепти.
Гърдите ѝ от плод са натежали. И не едно, а тридесет сърца пулсират от любовните ѝ рани с въздишки тихи, неразбрани, преплетени в косите на деня.
Мъглата сутрин було е за нея, дъждът по здрач – кристална огърлица. И двата кóса дето цял ден пеят и с жълти флейти в човките се смеят, я хвалят, че е чудна годеница!
И тя им вярва. Красива е, нали? Не знае тя, че есента е утре. Че мокър, не кристален, дъжд вали и как от тридесет сърца боли когато сутрин слънцето помръкне.
Дори и не усеща как те падат. Сърцата първо. Листите – по три. Дали е и още хубава и млада не знае, но все по-малко страда, за слънцето затворила очи.
А то пак в ябълката спира. Погалва голите ѝ вейки. Със облак спори и звезди прибира, и хуква през деня да дири два чудни малки кóса жълто-флейти.
Имам една мечта – да се хвана за крилете на самолета и да кацна в Нова Зеландия… Мечтая си да се разхождам по плажовете ѝ и там да няма Росенец… И си мечтая тяхното Слънце да изгрява откъдето трябва, а не като нашето – засега само от запад. Това е моята мечта – да кацна в Нова Зеландия и да не мога да се върна, защото тя е накрая на света и по-далече няма.
Николай Милчев
Наистина, на края на света е, Николай, Наистина – от тук по-далече няма. Тихо е, спокойно. Дори е малко скучно. Птиците ни будят, папагали край фонтана, патици кротуват в рекичките край пътя и Ганети, отново прелетели океана, гнезда градят високо, на вятър, на открито. Плажове безлюдни не от липсата на хора, (е, и затова; овчиците са повече.) а защото сме на остров и все до плаж се стига. Океанът е студен и чист и безразличен, но залезите, Боже, ако можеш да ги видиш и да ти ожарят перото поетично, с метафори и багри и думи неизричани, от края на света и все към тебе тичащи по плажа тих… и пълен с изгреви от изток.
Нямам подарък да ти пратя, тате, нито вино, нито цвете… Ако можех, щях да ти пратя и двете и една цяла пъстра планета, където хората пеят с китари в ръце, рисуват с палитри и пишат поеми с перо от лебед бял подарено.
Ако можех, ръцете си щях да разперя, да прелетя високо над два континента набраздени със вени от сини реки и езера полудели от слънцето, спряло се жадно да пие от душата им тиха, да стигне до дъното и там да се сгуши, от там да ни грее — окъпано, чисто.
Нямам подарък. И крилата ги нямам.
Само една обич, впрегнала мисли и думи несричани, несвързани в рими, препускащи в синьо и в златно изписани, родени, завихрени там, във дълбокото, в тихото място, тъй тъжно в душата ми, че сама съм отново, и отново далече… А как искам да съм до теб, тате!
Да вдигна чаша, да те целуна, да ви се радвам докато с мама танцувате, Сестра ми да пее и заедно с нея да бликнем в дует, в трио, в квартет и Многая лета да стигне небето, и пак да ти кажа – Наздраве, обичам те! и само в мечтите си да съм твоето момиче…
***
Бъди ми здрав! Жив и здрав още дълги, дълги години!