Търсене

Между два свята

NZ – България

Завръщане

На зима бяла в нощите безсънни
не знаеш – да мечтаеш, да сънуваш ли
спомени обветрени, безлунни
полегнали до прага на разсъмване.

Те всички оживяват в тъмното.
Вратите блъскат, пушат, разговарят.
Как искаш да си с тях, да се завърнеш
под навеса със лампите догарящи…

В лилава утрин чанове да звъннат,
овцете да се ширнат из полето,
разгърдена земята да въздъхне
и прати чучулигите в небето.

От плет порутен куче да те лайне
копринена черница да загука.
Къпина прашна в слънцето замаяна
на мравки и пчели да сочи пътя.

От счупен орех ядка да извадиш,
наръч дърва да хвърлиш във жарава,
червеното на гъсто вино, младо,
до дъно да изпиеш, до забрава

и – вдигнала ръце, да затанцуваш
със твойте хора – живи и сънувани,
по музиката на живота, бликнала
в сърцето на земята, на разсъмване.

Реклами

***

20181222_170952

„Не заравяй стария кладенец

преди да си изкопал нов.“

 

Любовта е единственото нещо,

за което тази мъдрост не важи…

Вярна посока

Те ме водят все напред:
Първо – към завоя в ляво,
по пътя напрашéн зад хълма,
после – косо през тревите,
край уханния жасмин, нагрят
в следобеда до млечно бяло,
и край къпините с червени тръни
и малки черни плодове.

Гмуркат се във пируети:
водно конче със дъга в крилете,
вятърът, засвирил в плета
по струните на арфа стара,
дъждът, притичващ пред нозете ми
да близне пътя както пáри,
и косът, огласил съзвездия
жълтурчета, в зори заспали.

Водят ме и си споделят:
песента с извивки – чак до края,
полетът си осмелен – догоре,
цветовете си – от най-мечтаните,
и усърдието добро на мравките
поели пак на път. Нататък.

Дали и аз след тях да тръгна,
поне със мисъл – полетя?
От арфа струните да дръпна,
със дъжд и прах да се облъхна,
със косовете да замръкна
на жълтурчевина светлина?

Но не е важно къде отивам,
и дали ще стигна там, до края.
Важното е, че ги виждам,
вслушвам се, дори разбирам…
Важното е, че ги следвам.
И че посоката е вярна.

Ранено лято

С първата кръв на лято ранено
Есента си обагря палитрата шарена.
Смесва я с хлад от синьо по привечер,
с лимонено-жълто от луна недопълнена,
и бледо-зелено от върбата, заплакала
над речно корито, сухо от вчера.

Дърветата шушнат клетви столетни
на листата си морни – за сбогом, покълване…
Почакайте малко дървета, не бързайте!

До последния лъч в зеленото вмъкнат,
до последната песен в полето замръкнала,
Лятото вдъхва ни сила, задържа ни
сини и жълти, разлистени, цветни,
докато отново дочакаме времето –

реката да бликне по пълнолуние
да залее върбите, да разпее щурците,
да разплете косите на старото влюбване
и заспи във ръцете ни чак на разсъмване,
когато кръвта пак пулсира във вените
и няма съмнение, няма съмнение,
че сме топли и млади. И като лятото – вечни.

Руини

20190124_112959818488472.jpg

Хора са живели тук, хора като мен. Деца са расли, съпрузи са обичали и изневерявали, императори са управлявали и умирали. Все по тези павирани улици – ходели са, викали са, поздравявали са се. Разнасяли са стоки с колички и кошници; колесници са пълнели въздуха с грохот. Чаткащи копита – вместо секунди, са отмервали годините. Векове, хилядолетия – стена от време стои между мен и този град, заключен в паметта на историята. Тогава защо всичко ми е познато? Continue reading „Руини“

Птичи предсказания

Послушай птиците на тъмно.

Недей да светваш. Алармата смълчи.

Зората дърпа утрото да съмне.

Денят е със затворени очи.

 

Щурците още пеят. Обясняват се

в любов необяснима и безсънена.

Звездите гаснат в изтока, забравили

молитвите изпяти в новолуние.

 

А ти, молитвите си помниш ли?

(Пробудените изповеди чакат…)

Чуруликат  те – симфонии от спомени,

от теб и от нощта да гонят мрака.

 

Послушай ги. Поне веднъж не бързай

деня да изпревариш с обещания.

Всичко е възможно на разсъмване,

когато птици пеят предсказания.

Ако можеха цветята

Ако можеха цветята да ми се разсърдят

за всяка снимка хладна, в която ги сковавам,

безветрени, трънливи, неподвижни и сами;

Ако можеха – обидено, в миг да ме загърбят

в сянката на облак бързо да се скрият

в полята да побягнат, към простора, настрани;

Ако можеха с уханието си да ме задушат,

с нюансите си цветни – объркат и замаят,

с бодлите си – некрехки, да ме издерат,

и капките роса, в които спи зората

да хвърлят във очите ми, да ме заслепят;

да сплашат ме с пчели, калинки, пеперуди,

които в тях се срещат, танцуват и се любят –

 

за прошка щях да моля, да милвам, утешавам,

бодлите и пчелите – щях да ги рискувам,

и все така да снимам, да ги оковавам,

безветрени, трънливи, неподвижни и сами,

за дълго да ги помня, завинаги да имам

невинната им сила и тихата им радост

събрана в красотата на един единствен цвят.

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

Между два свята

NZ - България

Бързай бавно

Един блог на Мария Василева

Тодор Толев

блогче за общуване, споделяне и общи неща

After the Pause

a journal of poetry, flash fiction, and art

KathySteinemann.com

Free Resources for Writers and Poets

През прозореца

Книгите са моят прозорец към света ...

Auckland Daily Photo

Auckland and New Zealand photography by Lachezar